qrb >> близост-жертва-близост

qrb >> близост-жертва-близост

דַּבֵּר אֶל־בְּנֵי יִשְׂרָאֵל וְאָמַרְתָּ אֲלֵהֶם
אָדָם כִּֽי־יַקְרִיב מִכֶּם קָרְבָּן לַֽיהוָה
מִן־הַבְּהֵמָה מִן־הַבָּקָר וּמִן־הַצֹּאן
תַּקְרִיבוּ אֶת־קָרְבַּנְכֶֽם׃

ויקרא א׳:ב׳

Говори на израилтяните, казвайки им:
Когато някой от вас принесе принос Господу,
от добитъка нека принесе, от чердата или от стадата. - Левит 1:2 (BG1940)

Кажи на израилтяните:
„Когато някой от вас иска да принесе жертва на Господа,
нека принесе едър или дребен добитък…“ (НП)

Кажи на израиляните:
Когато някой от вас принася принос на Господа,
от добитъка нека принася, от едрия и дребния добитък. (БЛБ)

Кажи на израилтяните:
Когато някой от вас принесе жертва на Господа,
нека принесе от добитъка, от едрия или дребния добитък. (РИ ББД)

Говори на израилевите синове и им кажи:
Когато някой от вас принесе принос на ГОСПОДА,
нека принесе принос от добитъка, от едрия или дребния добитък. (ВЕРЕН)

Обади на синовете Израилеви и им кажи:
кога някой от вас иска да принесе Господу жертва,
то, ако е от добитък, принасяйте жертвата си от едър и дребен добитък. (СИ)

Говори на Израилевите синове и кажи им:
Когато някой от вас принесе Господу от скотовете принос,
от чердата или от стадата да принесе принос. (BG1871)

 

Преводът, подобно на много човешки дейности, се влияе силно от предпоставености. Продуктът зависи от предварително избрания подход за производството му. Ако той е за масова употреба, работата с отливки и поточна линия е може би по-добрият вариант. Ако се търси изящество и наслада, занаятчийският продукт ръчна изработка ще бъде може би най-естественият избор. Тоест употребата и приложението предопределят или най-малкото влияят на производствения метод и принципи.

Каква е употребата и какво е приложението на библейските преводи? Преводът би трябвало да служи за постигането на целта на оригинала – читателите да намерят лична, интимна, екзистенциална близост с Бога на Библията. И тук нещата се усложняват. Споровете около това дали въпросната цел се постига по-добре, когато  преводът се придържа по-строго към оригинала или когато го предава по-динамично и гладко на целевия език не стихват. Специалистите говорят за формална/динамична еквивалентност. Най-общо казано, в първия случай преводачите избират да се придържат лексикално, а понякога дори към синтаксиса на оригинала, като се стараят да избират за всяка дума в оригинала еквивалентна дума/израз на целевия език. Във втория случай преводачите избират да превеждат посланието без да се чувстват „вързани“ за набора от думи или изрази в оригинала. И двата подхода имат своите силни и слаби страни и съответно своите привърженици. Темата е безкрайна, а преводаческите казуси – безкрайно интересни. Няма еднозначно „решение“.

Българските преводи като цяло клонят към първия подход макар да не разполагаме с крайно дословни преводи като английския YLT например. Що се отнася до Новия Завет, на български имаме все пак както интерлинеарни издания (за които е спорно дали е подходящо дори да се наричат „преводи“, поради лексикалното и синтактично калкиране на оригинала), така и един доста динамичен превод като SPB. С подобен лукс що се отнася до Стария Завет засега не разполагаме. Перифразни преводи като английските JBP или MSG въобще не съществуват на български.

И тук възниква въпросът за Левит 1:2, който показва недостатъците в българската библейска преводаческа традиция. Цитираните по-горе български преводи не са в никой случай динамично-описателни, но не са и истински дословни, защото е видно, че не се придържат към оригинала. А дословният превод от староеврейски би звучал така:

Кажи на синовете израилеви и повели им:
човек, който принася/приближава (yaqrib) принос/жертва (qarban) на ЙХВХ
— от добитъка, от чердите и стадата —
да принасят/приближават (taqribu) приносите/жертвите си (qarbanhem).

Какви са фактите в езиково отношение? Първо и най-вече е видно, че коренът qrb, който предава с богато гнездо от лексеми идеята за близост служи най-вече за изразяване на акта на приближаване/донасяне/принасяне. Същият корен естествено може да бъде впрегнат за обозначаване на обекта на действието, т.е. на това, което бива приближено/донесено/принесено. Откъдето и „принесе принос“ (BG1871 и др.). Контекстът обаче ясно показва, че принасяното е на практика животинска жертва. Откъдето и „принесе жертва“ (НП и др.), но в тези преводи е прекъсната смисловата обща основа и връзка между глагола и отглаголното съществително, защото „жертва“ не носи в себе си идеята за „близост“, макар да я предполага в известен смисъл. На староеврейски тя е абсолютно експлицитна. Жертвата или „приближеното“ е това, с което жертващият се „приближава“ до ЙХВХ. Тя може да е описана като животно (Лев. 3:7), обрек (7:16), всеизгаряне (Чис. 29:13), кръв (Лев. 1:5), зърно/хляб (2:8), тамян (Чис. 16:35), но тя бива винаги „приближена“ от някой, който за целта „се приближава“ с приближаваното/жертвата.

Няма жертва без приближаване и няма приближаване без жертва. Българските преводи не успяват да изразят това. Нещо повече, както е видно по-горе, в оригинала коренът qrb е употребен четири пъти. На български тези четири думи са предадени в някои случаи с по-малко думи — просто „принесе принос“ или „принесе жертва“. Някои наши преводи следват все пак заявения от тях принцип на стриктно придържане към оригинала и действително използват четири думи на български. Това е важно, а не маловажна и досадна подробност, защото в останалите ни преводи екипите от преводачи са сметнали четирите по същество повтарящи се думи в оригинала за ненужно повторение и са решили да изгладят тази очевидно „стилова особеност“, която не отива на български. Книга Левит е обаче книгата на жертвоприношенията, а Левит 1:2 предава първите думи, с които ЙХВХ се обръща към Мойсей, за да предаде на израиляните повелите си за това как да жертват, т.е. буквално, как да се приближават до Него. ЙХВХ не случайно използва ЧЕТИРИ думи с еднакъв корен, изразяващ близост, като въведение към света на жертвите – света на книга Левит. Този, който жертва е всъщност човек, който се приближава до ЙХВХ с приближаваното/жертваното. С празни ръце при ЙХВХ не се ходи, няма да можеш да се сближиш с Него.

Затова предложеният дословен превод спазва броя на лексемите с qrb – „който принася принос… да принасят приносите си“, т.е. „който се приближава с жертва… да се приближават с жертвите си“.

Това натъртване на близостта със сигурност не е убягнало на древните евреи, но сигурно ни убягва на нас, поне в Левит 1:2. Това обаче е важно да се поправи, защото без идеята, че ЙХВХ на практика търси близост (ако се доверим на начина, по който Той се изразява) и нарича жертвите в цялото им многообразие — средство за близост (ето това е вече парафраза) — ние на практика пропускаме посланието на книга Левит от самото начало. Неслучайно тя е често най-далечната за християните библейска книга, която сякаш малцина приближава до Бога. В действителност това е книгата, която поставя недвусмислен знак за равенство между жертвата и интимната близост с Бог. Няма близост без жертва и няма жертва без близост.

Нещо повече:

„И Мойсей доведе (yaqrib) Аарон и синовете му и ги изми с вода“. (Левит 8:6 НП)

Аарон и синовете му биват „приближени“, както останалите „приближавани неща“ – говеда, овци, брашно, зехтин, тамян… Какво са те в такъв случай? Олицетворение на самата същност на приноса/жертвата – не просто „заместител“, а самото въплъщение на близостта – хора-жертва. Левитите се явяват принос от самия Израил, те са „приближени“ (yaqrib), за да може Израил да се „приближи“ чрез тях до ЙХВХ. В лицето на левитите самият Израил също става принос/жертва (qarban) за ЙХВХ. Левит 8:6 на практика казва, че в левитите жертва и жертващ се сливат. А така и трябва да бъде.

Новозаветната богословска парафраза и мидраш на Левит 8:6 е Римляни 12:1 —

„Моля ви, братя, в името на Божието милосърдие да принесете телата си като жива, свята и приятна жертва на Бога – това ще бъде вашето духовно служение на Бога.“ (НП)

Според апостол Павел Църквата би трябвало да е съставена изцяло от „приближени/жертвани“ левити, тъй като това увещание в Римляни 12:1 не е отправено само до част от нея. Апостолът ни моли да схванем за какво наистина става дума в нашия общ живот с ЙХВХ.

Има и още.

„Който, за изпълнение на обрек, или за доброволен принос, принесе от говедата или от овците в примирителен принос/жертва Господу, нека я принесе без недостатък, за да бъде приета; никакъв недостатък да няма в нея.“ (Лев. 22:21)

Ако жертвата е доброволна, не трябва ли аз да реша каква да бъде и „колко мога да жертвам“? Ако ме заставят каква точно да бъде жертвата, не унищожава ли това идеята за свобода и добра воля, която е заложена в това повеление? Тези въпроси щяха да са валидни, ако ЙХВХ не беше постановил от самото начало на книга Левит, че приносите/жертвите са в действителност инструмент за близост. ЙХВХ търси близост. Недъгавата жертва на олтара на ЙХВХ е като глупашкото тийнейджърско „обичам те!“, последвано от „майтап бе!“. Бог иска да каже, че ако търсим близост с Него, трябва да я търсим, както Той я търси – със съвършено отдаване и „приближаване“ чрез всеизгаряне. Голгота и книга Левит са модел и откровение, не само история.

Добре, а нима не може да си лукав и прикрит и пак да принесеш изрядна жертва. Тогава „приближаваш“ ли се пак до ЙХВХ? Не, защото Той гледа на сърцето. Но идеята е, че ако жертвите ти са подигравка с ЙХВХ, не можеш да се надяваш на близост с Него.

За значението на „земя“ [אָרֶץ (aretz)] в Псалм 37:9-11

Изглежда праведният стои много близо до злия, дели ги крачката на гнева, раздразнението и завистта. Ст. 8 казва, че ако човек се поддаде на гняв, раздразнение, неудовлетворение и накрая завист спрямо злите, това ще го доведе до самия него до лоши постъпки, а ст. 9 веднага добавя, че който пък постъпва лошо, ще бъде погубен. Нека онагледим как Давид редува съдбата на едните и другите:

 

Тези, които вършат зло, ще бъдат изтребени,

а онези, които се уповават на Господа, ще наследят земята.

Още малко – и нечестивият ще изчезне,

ще го потърсиш в жилището му, но няма да го намериш,

 а кротките ще наследят земята и ще се радват на много голямо благополучие.

 

Едните са изтребени и дори изчезват безследно (очевидно от земята), а другите наследяват въпросната земя. Но коя е тази „земя“? Обещаната на евреите земя, Ханаан, или земята като цяло?

Нека поговорим за връзката между общото и частното в Божиите обещания. Когато избира Авраам, Бог обещава да му подари земя и потомство и чрез него да благослови „всички земни племена“:

Тогава Господ каза на Аврам: „Излез от отечеството си, измежду рода си и из бащиния си дом, та иди в земята (הָאָרֶץ – ha’aretz), която ще ти покажа. Ще те направя голям народ, ще те благословя, ще прославя името ти и ще бъдеш за благословение. Ще благословя ония, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне, и в тебе ще се благославят всички земни племена (מִשְׁפְּחֹת הָאֲדָמָֽה – mishpahot ha’adamah)“. И тъй, Аврам тръгна според както му рече Господ, а Лот тръгна с него. Аврам беше на седемдесет и пет години, когато излезе от Харан. Той взе жена си Сарайя, племенника си Лот, всичкия имот, който бяха спечелили, и хората, които бяха придобили в Харан, та излязоха, за да отидат в Ханаанската земя. И Аврам пропътува земята (בָּאָרֶץ – ba’aretz) до местността Сихем, до дъба Море. В това време ханаанците живееха в земята (בָּאָרֶץ – ba’aretz). И Господ се яви на Аврам и рече: „На твоето потомство ще дам тази земя (הָאָרֶץ – ha’aretz)“. И там той издигна олтар на Господа, който му се яви. (Битие 12:1-3)

…Авраам непременно ще стане велик и силен народ и чрез него ще се благословят всичките народи на земята (גּוֹיֵי הָאָֽרֶץ – goey ha’aretz). (Битие 18:18)

Някои нюанси и скрити смислови препратки, които зависят от структурата и употребата на думите в оригиналния език, могат понякога да се изгубят при превод. За думата „земя“, която се използва многократно в тези пасажи от Битие и в Псалм 37, в оригинала намираме две думи – ha’aretz и ha’adamah. Те се използват често взаимнозаменяемо и означават едновременно както земята, като част от творението на Бога, земната пръст, конкретна земя, населявана от определени народи, така и в частност Обещаната земя, Ханаан. На съвременен иврит ha’aretz обозначава например държавата Израел, откъдето и наименованието на едноименния всекидневник. Когато съвременните израелци казват „земята“, те най-често говорят за земята на Израел, държавата Израел, т.е. за съвременния геополитически наследник на библейското понятие за Обещаната земя. Библейската употреба е по-нюансирана, разбира се, но все пак съвременната употреба не е произволна, а стъпва именно на библейския староеврейски, където ha’aretz означава в огромна част от случаите Обещаната земя.

Прави впечатление синонимната употреба на mishpahot ha’adamah и goey ha’aretz в посочените пасажи от книга Битие, т.е. „земните племена“ и „народите на света“. В първия израз читателят несъмнено ще оцени семантичната препратка към първия човек Adam и земната пръст (adamah)[1]. Т.е. Аврам получава обещанието чрез него да бъде благословен целият човешки род, всички потомци на Адам, всичките племена от хора, създадени от пръст. За самия Аврам и неговите потомци, за всички по-късни читатели на книга Битие това обещание, изречено по този начин, несъмнено е препращало към катастрофата в Градината, когато първите хора от пръст губят близката си връзка с Бога. Това обещание към Аврам не означава, че чрез него и потомците му народите по света ще се радват на богати реколти, здраве, благополучие и мир, а трябва да се разбира в изключително тесния смисъл на повествованието в книга Битие – творение, грехопадение, умножаване на греха, унищожение на мнозинството чрез Потоп, Вавилонско стълпотворение и внезапно… Аврам! Изборът на Аврам и обещанията към него следват непосредствено поредната катастрофа в Сенаар, при Вавилонската кула. Когато ЙХВХ казва, че чрез този конкретен човек и неговата лична съдба и тази на потомството му ще благослови „земните/пръстните племена“, Той препраща към обещанията, изречени на самата Ева – един ден проклятието ще бъде победено, връзката с ЙХВХ ще бъде възстановена.

Един конкретен човек от пръст, един конкретен народ от пръст, една конкретна земя от пръст биват избрани, за да могат всичките човеци от пръст да бъдат благословени, т.е. вече да не са проклети, но да възстановят връзката си с Бога. Всеобщото и мащабното никога не са били „промяна в сценария“, някакъв вид надграждане над частното и конкретното, което бива заместено от нещо по-голямо. Съвсем не, в частното обещание и благословение винаги се е съдържало общото. Една конкретна земя се подарява завинаги по благодат на един конкретен човек и неговото потомство, за да се заяви недвусмислено, че един ден всичката земя и всичките човеци, направени от земя, ще бъдат благословени, а не проклети.

Днес мнозина искат да повярваме, че след като виждаме вече близо 2000 години наченките на всеобщото, частното вече не важи. Все едно да кажем на младоженците, че брачните им халки като знак за принадлежност и даден обет повече не важат и могат да ги свалят, защото са вече женени. Махни конкретния белег на обета си, свали халката си, защото била само символ, и виж как ще реагира половинката ти. Подобна е и реакцията на Бога спрямо тези, които искат да свалят от прободената му ръка халката, на вътрешната страна на която е изрязано името на Израил[2]. Нашето присаждане към питомната маслина[3] е възможно, защото тя е жива, тя продължава да съществува, дори и от нея да са били отсечени клони. Присаждането на диви клони не прави питомната маслина дива или друга, а опитомява дивите клони. Частното благословение прави възможно всеобщото. Когато Павел описва съединяването на евреи и неевреи в един Нов Човек[4], той не говори за заличаване на различните им призвания. Как иначе Откровението на Йоан би говорило за спасените, и то в небесни места, като за „голямо множество, което никой не можеше да изброи, от всеки народ, и от всичките племена, люде и езици, стоящи пред престола и пред Агнето, облечени в бели дрехи“? Защо на прага на вечността и на последната страница от Библията, когато вече няма да има нищо проклето, Словото на Бога продължава да говори за „изцеление на народите“? Очевидно народностната принадлежност не е част от проклетиите на този свят, а от благословенията. Но защо тогава християнската църква се старае да отрече именно на евреите тяхната частна идентичност? Защото сме изгубили разбирането, че частното благословение не е заплаха, а гаранция за всеобщото[5]. Ако Бог не е верен на обещанията си към конкретен пръстен човек и пръстен народ, защо ли би бил верен на обещанията си към всичките „пръстни/земни племена“? ЙХВХ обаче е „верен в малкото“ и поради това сме сигурни, че ще бъде „верен и в многото“[6].

Затова в Битие 18:18 онези, които отначало са наречени „племената пръстни/земни (adamah)“, сега вече биват наричани „народите на земята (ha’aretz)“, сякаш са приобщени към Обещаната земя, сякаш общото се съединява с частното, без да го замести[7].

С това можем да приключим коментара на тези три стиха. Когато в Псалм 37 Давид казва, че „кротките ще наследят земята“, той естествено има предвид „праведния остатък“[8], потомците на Авраам по плът и по дух, които ще наследят завинаги Обещаната земя точно както Бог е обещал на своя приятел Авраам. Когато Исус Христос цитира същите думи в Проповедта на планината[9], той не подвежда слушателите си с някакво предефиниране на думите на Давид и обезсилване на обещанията на Авраам за Ханаанската земя, но потвърждава тези обещания, защото в самите тях се съдържа и обещание за всичките „пръстни/земни племена“. Ако първото е невалидно, второто отпада автоматично.

---

[1] В оригинала букв. „И Господ ЙХВХ образува Adam от пръст от adamah…“

[2] Исая 49:16.

[3] Римляни 11:24

[4] Ефесяни 2:15-22 – цялостната аргументация на Павел ясно описва по-скоро съ-гражданство, съ-граждане, сглобяване, в-граждане и въобще присъединяване на езичниците, отколкото изличаване на призванието на евреите.

[5] За апостол Павел подобно „объркване“ не е безобидно, той го нарича високоумие, надменност или арогантност (виж цялостната аргументация в Римляни 9).

[6] Матей 25:21, 23; Лука 19:17.

[7] Виж Псалм 87; Исая 19:19-25; Захария 8:22,23.

[8] Исая 1:9; 10:22; Езекиил 6:8; Римляни 9:27

[9] Матей 5:5